Днес е Сирни заговезни, ден за прошка.
От детството ми е останал топлият спомен за уют и срещи с роднини и близки. Чак по-късно започнах да си задавам въпроси за този празник. Какво прощаваме? Как така лесно казваме "Прощавай" и "Простено да ти е" на този ден? Защо е правило по-младите да искат прошка от по-старите?
Днес може би съм намерила някои от отговорите на тези въпроси за себе си, а именно, че прошката не е нужно да е математическо уравнение с две равни страни. Достатъчно е само едната страна от уравнението да извърви пътя си:
Не бива да чакаме да ни поискат прошка, за да простим. Прошката е личното осъзнато решение, че освобождаваме и себе си, и другия от дълговете (емоционални, мисловни, финансови и т.н.) Освобождаваме го, за да можем да продължим живота си по-цялостни. Истинската прошка няма нужда да я оповестяваме. Тя е съкровена и често непоискана. А това, че сме простили, е видимо много повече по делата, отколото по думите.
Дори и да не са ни дали прошка, пак можем да продължим напред. Дори само това осъзнато и искрено да поискаме извинение означава, че сме извървели своята част от пътя. И няма нужда да притискаме другия да извърви своя път, ако той не е готов.
Всъщност много често търсим прошка от другите, защото не сме способни ние самите да си простим. Затова преди да отидем на гости на роднините, нека отидем на гости на... себе си. Да извършим този съкровен акт сами със себе си. Само тогава ще се научим как да прощаваме и на другите.
Comments